Децата на Новото време - обществото ги нарича „Хиперактивни”, „Индиго”, „Кристални”. Можем да срещнем много епитети за тях, но за съжаление нашето будно обществено съзнание ги приема като заплаха, социално зло, което не подлежи на усмиряване.
Тези деца винаги се държат по един и същи начин - безцелно тичат, не задържат вниманието си задълго, при тях не работят механизмите за самоконтрол и самосъхранение. Те не са лошо възпитани, разглезени и неконтролируеми. Това са деца, които имат проблем и той може да бъде отстранен, с помощта на родители и учители. За съжаление много малко хора могат да разберат същината на тази трудност. Нещастните деца биват наказвани от своите ”учители”, гонени от час, изправяни до стената, заплашвани от родителите на другите деца с бой и убийство. Те са отритнати като „бесни кучета” от нашето „мило” общество.
Хиперактивните деца са вечните неприспособяващи се нарушители на спокойствието и дисциплината. За нас, техните майки все пак остава една малка искрица надежда, че нещата ще се оправят. С нашата майчина интуиция усещаме, че те имат потенциал и могат да станат послушни и добри „нормални” деца.
Като майка на такова дете ми стана много болно, когато след поредната щуротия, направена от сина ми в училище, за което беше наказан, както от мен и баща му, така и с наказание - забележка за лошо поведение, връчена на 23.12./деня на коледното тържество/, чух риторични въпроси, които той задаваше на себе си и не можеше да намери отговор. Беше наказан сам в стаята си. Минавайки покрай вратата, чух страшната истина - „Защо никой не ме обича?”, „Защо другите не ме разбират?”, „Защо другите се държат по този начин с мен?”, „Ще изляза на улицата, да ме бутне кола и тогава като умра всички ще се радват.” Колкото и невероятно да звучи, това бяха думи на едно 8 – годишно дете, отритнато от заобикалящия го свят.
Моята надежда беше в смяна на обстановката и класа. Процедурата по прехвърлянето беше трудна и тромава и незнайно защо директорката на училището, не желаеше това да стане.
И така след няколко месеца борба, синът ми беше преместен в другия клас.
С всеки изминал ден, Боби се променяше в положителна насока. Започна да споделя с мен и баща му как е минал деня в училище, показваше си тетрадките, изписани отгоре до долу. Започна да чете по-гладко, грозните и разкривени букви, се превръщаха в бисери. Казваше, че госпожата го хвали и не го наказва. Имаше приятели. И най- важното не беше сам на чин. В бележника му започнаха да се виждат оценки, различни от двойка. Нямаше го вече въргалянето и влаченето по земята по време на час. Хиперактивността намаляваше и се увеличаваше концентрацията. Спря агресията и автоагресията, която проявяваше преди.
Тази промяна на синът ми, ме наведе на мисълта, че да си учител е призвание, а не професия. В нашето общество има много малко истински педагози. Те учат децата как да станат хора, как да живеят достойно, как да се справят по-успешно с живота. Внушават респект и страхопочитание, както в децата, така и в техните родители. За тях всички деца са добри и равни, независимо какви проблеми имат.
Невероятните преподаватели, работещи с нашите „трудни деца”, заслужават признанието и уважението на нашето общество.
Нека ние, родителите преклоним глава пред тях, защото те могат да предат на всички нас урок по обществено достойнство, упоритост и всеотдайност, за да може ние да гледаме децата си с достойно вдигнати глави.